Стереотипите и подражанието в правенето на изкуство са гибелни
Светлозар Стоянов – Свесто е роден през 1962 г. Завършил е изобразителни изкуства в Института “Св. Иван Рилски” и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, магистърска степен. Първоначално експериментира синкретични форми между текст и живопис. Разработва своя оригинална живописна технология, която непрекъснато обогатява и усъвършенства. Негови творби се намират в България, Англия, Франция, Германия, Швейцария, Италия, Холандия, САЩ и Япония.
Вдъхновението
Импулсите за работа са различни, нееднозначни и често изглеждат противоречиви. Понякога ти се иска просто да поиграеш. Друг път – да ретушираш мъката... Истинското вдъхновение според мен е в особеното взаимодействие между света и личността. А това взаимодействие е динамично. Водещо е удовлетворението от работата. Когато рисувам, се чувствам особено, податлив на всякакви хрумвания, забавлявам се с експерименти. В крайна сметка цялото движение на процесите отвътре, метафоричността или недоизказаността намират своя външен израз чрез фиксираните върху платното изображения. И се ражда картината... Но не само тя… Често си мисля защо автентичният български фолклор е толкова гениален – като хармония и послание. И си отговарям – защото е роден от истинската Болка, от истинското Страдание.
Цветовете
Естествено, може да се направи паралел между колорита и моментното психическо състояние Но това не е правило. За мен правенето на живопис и изобщо на изкуство е в заобикаляне на правилата, където това е възможно. Pазработил съм собствена живописна технология. По-скоро технологична основа, която непрекъснато ферментира и се развива вече доста време, може би 17–18 години.

За мен създаването на съвременно изкуство трябва да се базира на някаква иновация. И то не само стилова или провокативна, което се подразбира от само себе си... Но и технологична – в принципите на работа, в съчетаването на материали. За да постигна определени живописни ефекти например, аз използвам принципи, различни от общоприетите, които бих нарекъл дори антипринципи. Където се добавя, аз отнемам. Същото е и по отношение на съчетаването на материали. Стереотипите в правенето на изкуство са гибелни. Както и подражанието... Що се отнася до използването на цветовете, моите предпочитания са насочени предимно към нюансите.
Изложбите
На някои изложби съм се чувствал като на изпит, при други пада голямо забавление. И тук нещата не са еднозначни... Но като направя една ретроспекция, мога да откроя отделни вернисажи, които изплуват по-ясно в съзнанието ми. Дори съм им дал име... Първата изложба, естествено. След това две Поетични изложби, тъй като се опитвах да експериментирам някаква синкретична форма между текст и живопис. Не мога да пропусна Френската, Тематичната – “Разсъбличане на кожите” в галерия “Тея”, и Последната – в галерия “Пагане”... Общо са десет...
Имената
Като споменах Последната изложба, ще изброя някои заглавия от нея: “Малки, квадратни, невероятни”, “Гребенът на шута”, “Опитомени луни”, “Параноичен пара Ной”, “Работилница за приказки”... Не знам защо се сетих за едно старо парче на Боб Дилън – “Давайте имена на животните!” Сигурно подсъзнателно си мисля за картините като за живи същества. И може би с право... Ако е така, то художникът е осъден на една непрекъсната раздяла... С частици от себе си. Но това не би трябвало да е тъжно. Никога не съм подценявал или формализирал даването на имена на картините. Напротив, виждам в този акт допълнителна възможност за пълноценно възприемане. Като нова мисловна траектория или своеобразен извор на асоциации. Ние, българите, живеем в интересно време, на интересно място. Абсорбирали сме традициите и потенциала на културният кръстопът Изток–Запад. Тогава защо да даваме тривиални имена на иначе уникалните картини?
Интервю: Борислава Байкушева-Бонева
Снимки: личен архив
Последни коментари
Няма добавени коментари!Добави коментар
Ако желаете да добавите коментар моля влезте, използвайки формата вляво.Ако не сте регистрирани това може да направите тук!